Учи ли се любовта към четенето? (с Диляна Джибирова)

В този епизод на подкаста хвърляме повече светлина върху работата на литературните преводачи от български на английски език. Гостуват ни абсолютните top guns Анджела Родел и Екатерина Петрова, носителки на международния грант за превод PEN/Heim, благодарение на които част от съвременната българска литература достига до англоезичния свят и не само. Каква е работата на литературния преводач към чужд език (освен да превежда), защо няма литературни агенти, нито държавна политика в подкрепа на популяризирането на българската литература по света, къде е ключето и може ли някой да го намери – всичко това в интервюто.

Преди това водещите действат по познатата вече програма: В „Какво четем в момента“ говорим за The Corrections на Джонатан Франзен, която Мишо си е наел от Столична библиотека, за изследването „Българското шаманство“ от Анчо Кaлoянов и мозъчния синкоп Mozart and the Wolf Gang от Антъни Бърджес. Мишо препоръчва още една книга от Анчо Калоянов и новия вестник „Еволюция“. В „5 минути поезия, че да не ви стане лошо“ четем стихотворението „Негативи“ (виж го по-долу) от Чарлс Райт в превод на Калина Филипова (част от антологията „Пир след тайната вечеря. Съвременни американски поети“, изд. „Народна култура“, 1989 г.).

Някои от останалите книги, за които си говорим:

• „Хайка за вълци“ от Ивайло Петров в оригинал и в превод на Анджела Родел
• „Времеубежище“ от Георги Господинов
• „Пътуване по посока на сянката“ от Яна Букова
• Антологиите „Куфарът на брат ми“ и „Бащите никога не си отиват“
• „Задочни репортажи за България“ от Георги Марков
• „Крадецът на праскови“ от Емилиян Станев
• „Парижката Света Богородица“ от Виктор Юго
• „Чамкория“ от Милен Русков

Споменаваме и Олга Токарчук, Зейди Смит, Кръстан Дянков, Цветан Стоянов и Иглика Василева. В момента Анджела превежда следните 4 новели от Георги Марков: „Портретът на моя двойник“, „Жените на Варшава“, „Празното пространство“ и „Голямото подземно бучене“.

А ето го и стихотворението:

Негативи

Това е светлината на виденията ни,

мътносивата среднощна светлина, луната пълна,

която преобръща всичко като образ върху негатив:

тебеширените хълмове и призрачните небеса,

черната пламтяща роза –

нейният дъх и лъскавите ѝ кукички,

готови да сграбчат нещо.

Черниците примигват като сребърни петачета;

тлъсти овце сред гъстака и тревите

пасат спокойно, кротко;

земята покрита с бяла захар;

а някъде далече долу

прибоят няма какво да добави.

Това ли ни очаква: аморфен

цинк или кобалт, обширен прилив

на великолепие, което не можем да определим,

не можем да употребим, и голота без угризения;

няма насоки, няма трепет, няма

ритъм да го уловиш – нищо няма.

Тишина. Сякаш вратата зад нас

е течност някаква, сякаш е черна вода;

сякаш можем да влезем; сякаш

лодката ни чака,

готова да ни пренесе отвъд,

и си спомняме сега вода без хоризонти,

мрака, на ивици в новите ни коси.

Ча...